– Много добре разбираме и Япония няма да допусне евтина гавра с достойнството й. Какви са тези точки, откъдето получаваме сигнала? Хищните сателити на Мъск? Руските шпионски спътници? Китайските разработки за разузнаване? Американската програма ХААРП в Аляска?
Добре, че все пак спря. На екрана се появява фотография на чуждоземно цвете, което прилича на изкопана от земята ръждясала лейка. На този фон се чуват последователно два стържещи гласа и превод от машината.
– Аз съм онзи, който на станцията работи като Дипломатически агент. Ще търсим отговор на вашите ценни и добронамерени въпроси.
– Аз съм онзи, който на станцията изпълнява задачите на Изпълняващ и разрешаващ. На вашите въпроси ще получите отговор само след 24 часа.
Свърши се за днес. След време, на заспиване, се сещам какво каза тази вечер пастор от някаква християнска телевизия: „От горе не може никой да говори. От горе говори само Един.“
„От горе…“ „Един…“ „Само…“ „Само…“
* * *
При мен се появява Дипломатическият агент. Тялото му е приело скучно син тон. Разпознавам го по черната лента, която носи на главата си, хайде да го нарека глава. Той се опира на стената.
– Здравей, как спа?
„Гладен.“ – помислих си и отговори:
– Отлично! Хапчетата за еуфория ми действат, макар да не е същото.
На „еуфория“ се запъвам, както обикновено. Бяха ми набутали тази дума, а най-вече скапаните си хапчета. Още в началото им казах, че не толкова хапчетата, колкото алкохолът е част от нашата култура, но те бяха наблюдавали внимателно човечеството и се въздържаха. Дадоха ми безопасни хапчета, които довеждат до подобно състояние, но все пак е имитация. Нямаше го онова сред кълбото от гласове: „Слушайте сега какво ще ви кажа.“
– Помислил съм за това – казва извънземният, – но нека първо поговорим другарски.
Може и превеждащата да е сбъркала думата, но все едно – за пръв път я чувам тук. Бързо се сещам за длъжността му и съобразявам, че в дипломацията това значи: „Слушай внимателно, защото силата е в мен.“ Началникът в ЖП-то обичаше да употребява „като другари“. Мълча.
– Нещата вървят добре, макар че твоите хора са толкова сдържани.
Хайде стига с това „толкова сдържани“! Тези не си ли говорят един с друг? А може би обратното? Иначе „твоите хора“ ми харесва, започнали са да прихващат.
– Слушай, Дипломатически, не съм ви молил да съм тук, домъкнахте ме насила. Няма и да ви моля да ме върнете, защото ще ми скроите някакъв номер.
Усещам, че думите ми някак му допадат. Какво пък толкова казвам?
– Хайде да бъдем открити един с друг.
Това отново ме подсеща какво е дипломация. Може пък тяхната да е друга? Отново мълча. Добре че от хапчетата за еуфория няма махмурлук. Иначе не бих могъл да издържа този смотан разговор. Оказва се, че греша – за разговора, не за хапчетата.
– Предлагам ти сделка – сладко ромоли превеждащата машина. – Аз ще ти осигурявам по малко алкохол, ще ти правя и други услуги, а ти ще ми отвърнеш със следното. Ще ми помогнеш да разбера характера, логиката и поведението на българите, което ще ми послужи за нещо лично.
Опа, ставаме интимни…
– Ако ми кажеш какво е това нещо.
– Ако не ти кажа?
– Няма сделка.
– Добре, интересуват ме легендите и действията преди години около гробницата на Бастет в Странджа.
Хайде и тоя! То не беше чудотворна мумия, не беше Людмила Живкова, Държавна сигурност, руснаците и куп още истини, полуистини, лъжи и измислици. Питам спокойно, сделка е, все пак:
