Разделената земя: Македонска Голгота - страница 6

„А струва ли си живот в робство?“, контрира Стефан тихо, но твърдо. „Да те обискират, да те унижават, да ти забраняват да си българин? Да гледаш как гърци и сърби идват и казват, че тази земя не е твоя? Не, тате. Не си струва.“

Димитър въздъхна тежко и не каза нищо повече. Знаеше, че думите му не могат да спрат сина му. Виждаше в него същия непокорен дух, който бе движил и неговите деди. Но страхът за единствения му син беше по-силен от всичко.

Скоро до Охрид достигна тревожна вест. Четата на един от местните войводи, действаща в района на Битоля, била разкрита и влязла в тежко сражение с многочислен турски аскер. Имало много убити и от двете страни. Сред загиналите комити бил и един млад момък от Охрид, приятел на Стефан от училище. Новината потресе града. На погребението, макар и под зоркия поглед на турските власти, се стекоха много хора. Мълчаливият им гняв и скръб бяха по-силни от всякакви думи.

За Стефан смъртта на приятеля му беше тежък удар, но и потвърждение, че път назад няма. Омразата към поробителя и решимостта му да се бори само се засилиха.

„Няма да умре напразно“, каза той на една от следващите тайни срещи, гласът му трепереше от сдържан гняв. „Трябва да отмъстим. Трябва да действаме!“

Но даскал Узунов, макар и също дълбоко засегнат, призова към разум. „Чувствата са лош съветник, момчета. Трябва да сме по-предпазливи от всякога. Турците сега са нащрек. Всяка прибързана стъпка ще доведе до нови жертви и ще разкрие организацията. Трябва да чакаме нареждане от Централния комитет. Но бъдете готови. Всеки на поста си. Проверявайте оръжието, стягайте редиците. Зимата е тежка, но пролетта може да донесе буря.“

Освен турската заплаха, растеше и напрежението с гръцките андарти. Носеха се слухове за техни набези в села около Костур и Лерин, за нападения над български свещеници и учители, за опити да се превземат насилствено църкви, принадлежащи на Екзархията. Гръцката пропаганда ставаше все по-агресивна, подпомагана от гръцкото консулство в Битоля. Борбата за душите и земите на Македония се водеше на няколко фронта едновременно.

Зимата скова Охрид. Дните бяха къси, нощите – дълги и изпълнени с неясно очакване. В къщата на Петкови Елена палеше кандило пред иконата на Света Богородица и се молеше тихо. Димитър работеше в студената работилница, опитвайки се да заглуши тревогата си с ударите на длетото. Райна учеше уроците си и често питаше кога ще дойде пролетта.

А Стефан… Стефан живееше в два свята. През деня беше син и чирак, а нощем – конспиратор, войник на една невидима армия, която се готвеше да излезе наяве. Усещаше как нещо голямо и съдбоносно наближава. Ехото на бунта отекваше все по-силно в мразовития въздух, носейки със себе си и надежда, и страх от неизвестното бъдеще. Пролетта на 1903 година идваше, а с нея – и Илинден.

Глава 5: Предвестници на бурята

Охрид, Пролет и Ранно лято, 1903 година.

Пролетта най-сетне победи зимата. Слънцето затопли камъните на Вароша, езерото заблестя в ослепително синьо, а склоновете на Галичица се покриха със свежа зеленина. Природата се събуждаше за нов живот, но в душите на хората в Охрид и цяла Македония се надигаше друга треска – трескава подготовка за буря.

С идването на по-топлите дни и по-дългите вечери, дейността на Вътрешната македоно-одринска революционна организация стана още по-интензивна, макар и дълбоко законспирирана. Куриери сновяха между градовете и селата, носейки шифровани съобщения и устни заповеди. Малки групи мъже се изгубваха нощем в планината за военни обучения. Събирането на оръжие – стари пушки „Мартина“ или „Крнка“, револвери, патрони, барут, дори самоделно направени бомби – продължаваше с удвоена енергия. Всяка намерена или купена пушка беше ценност, всеки фишек – надежда.