Разделената земя: Македонска Голгота - страница 5

Момиченцето се сви и млъкна, на път да се разплаче.

По-късно, когато Райна и Елена си легнаха, Димитър седна до Стефан в работилницата. Дълго мълча, поглаждайки дръжката на едно длето.

„Чуваш ли, Стефане?“, каза най-сетне глухо. „Дори децата усещат. Нещо се готви. Нещо голямо и страшно. Узунов и другите… подготвят ли ви за въстание?“

Стефан се поколеба. Не можеше да лъже баща си, но и не можеше да издаде тайните на Организацията. „Говори се, тате. Че няма друг път. Че трябва да покажем на Европа, че сме тук и искаме свобода.“

„С голи ръце срещу империята?“, поклати глава Димитър. „И срещу гърци и сърби, които само чакат да се избием с турците, за да дойдат те?“ Гласът му беше пълен с горчивина и страх. „Знам, че искаш свобода, сине. Всички я искаме. Но цената… Боя се, че цената ще е страшна. Тази земя е виждала много кръв. Дано не видим още повече.“

Стефан не отговори. Излезе навън и погледна към крепостта, която се издигаше тъмна и заплашителна под звездите. Думите на баща му тежаха, но решимостта му не се разклати. Да, цената можеше да е страшна. Но робството беше още по-страшно. И някъде дълбоко в себе си той усещаше, че времето за чакане изтича. Лятото наближаваше, а с него – и бурята, която щеше да промени всичко.

Глава 4: Ехото на бунта

Охрид, Късна есен, 1902 година.

Есента дойде и си отиде, отстъпвайки място на влажния, пронизващ студ на охридската зима. Езерото често се губеше в гъсти мъгли, а студеният вятър свистеше из тесните калдъръмени улички на Вароша. Времето сякаш беше спряло, но под повърхността на привидното спокойствие напрежението растеше с всеки изминал ден.

Повече от година беше минала от онази пролет, когато Стефан за пръв път пренесе тайно писмо. Сега той вече не беше просто плахо момче, изпълняващо дребни поръчки. Беше станал един от най-дейните и доверени млади членове на революционния комитет в Охрид. Участваше в тайни сбирки, където се обсъждаха планове и се разпределяха задачи, разпространяваше позиви на Организацията, помагаше за укриването и пренасянето на малки пратки с оръжие и барут, които бавно, но сигурно се трупаха в тайни скривалища.

Вечерите му често бяха ангажирани. Измъкваше се от къщи под някакъв предлог и се отправяше към тайни срещи в скрити мазета или отдалечени къщи. Научи се да разпознава опасностите, да се движи незабелязано в мрака, да използва пароли и тайни знаци. Лицето му беше изгубило част от младежката си мекота, погледът му беше станал по-сериозен, по-предпазлив.

Дейността на ВМОРО се усещаше навсякъде, макар и прикрита. Събираше се „революционен данък“ – всяко българско семейство, според възможностите си, допринасяше с пари, храна или дрехи за делото. Повечето даваха доброволно, със съзнанието, че помагат за общата кауза, макар страхът от разкриване да тегнеше над всички. Димитър Петков също даваше своя дял, макар и със свито сърце, когато виждаше как синът му все повече се потапя в опасния свят на конспирацията.

„Синко, докъде ще стигнеш?“, попита го той една вечер, след като Стефан се прибра късно, с премръзнали ръце и трескав блясък в очите. „Чувам разни работи из града. Говори се, че турците са заловили двама куриери край Ресен. Че са надушили нещо голямо.“

„Трябва да сме готови, тате“, отвърна Стефан уклончиво, избягвайки погледа му. „Не можем да живеем вечно така.“

„Готови за какво? За заколение?“, гласът на Димитър се повиши. „Виждам как ви палят главите даскалите и войводите. Но те не са тук да видят майка ти как не спи по цели нощи, как Райна пита защо си все навън. Мислиш ли, че тази пуста свобода си струва живота ти?“