Разделената земя: Македонска Голгота - страница 3

„Разделят ни, сипят отрова помежду ни“, въздъхна Елена. „Вместо да сме заедно срещу агарянеца, ние се ядем един друг. Господ да ни е на помощ.“

Няколко дни по-късно, късно вечерта, Стефан се измъкна тихо от къщи. Нощта беше безлунна, идеална за тайни срещи. Прокрадна се по тесните улички до една скрита в градините къща, където местният комитет на ВМОРО провеждаше своите сбирки. Вътре, при слабата светлина на газена лампа, вече бяха няколко мъже – негови връстници, но и по-възрастни, опитни дейци. Председател беше даскал Христо Узунов, уважаван учител, чийто спокоен глас и твърд поглед вдъхваха увереност.

Говореха за последните събития – обиските, гръцките нападения, нуждата от събиране на пари за оръжие. Всеки трябваше да допринесе според силите си. Обсъждаха и начини за по-добра координация със селските комитети. Стефан слушаше внимателно, попиваше всяка дума. Чувстваше се част от нещо голямо и значимо, нещо, което надхвърляше страха и ежедневието. Тук, в тази стая, се ковеше бъдещето.

„Организацията трябва да укрепне във всяко село, във всяка махала“, казваше Узунов. „Трябва да сме готови. Денят наближава. Но дотогава – умната и предпазливо. Всеки издаден звук, всяка необмислена стъпка може да струва скъпо.“ Той погледна към младежите, включително Стефан. „Юначеството е добро, но конспирацията е по-важна сега. Трябва да опазим структурите, да подготвим народа.“

Стефан получи задача – да пренесе тайно писмо до комитетски човек в съседното село. Малка задача, но изпълнена с риск. Трябваше да тръгне преди изгрев, да избегне турските патрули и любопитните очи.

Когато се прибра късно през нощта, баща му беше буден. Седеше в тъмното до прозореца на работилницата.

„Къде беше, Стефане?“, попита тихо, без упрек, но с дълбока тревога в гласа.

„Имах работа, тате“, отвърна уклончиво Стефан.

Димитър въздъхна. „Знам каква ти е работата. Само… пази се. Много се пази. Тази земя е жадна за кръв. Дано твоята не я напои преждевременно.“

Стефан кимна мълчаливо и се прибра в стаята си. Чувстваше смесица от гордост и страх. Знаеше, че е поел по опасен път, път без връщане. Но дълбоко в себе си вярваше, че това е единственият път към свободата на неговата родина, Македония – земя, която всички наричаха българска, но която други искаха да разкъсат и претопят. Шепотът в мрака ставаше все по-силен, предвещавайки буря.

Глава 3: Път през сенките

Звездите едва бяха започнали да бледнеят над тъмния силует на Галичица, когато Стефан се измъкна от къщата. Въздухът беше хладен и чист, носеше мириса на влажна пръст и пробуждащи се цветя. Тишината на предзората беше нарушена само от далечния лай на куче и собственото му ускорено дишане. В пазвата си, под ризата, усещаше тънкия сгънат лист хартия – писмото от даскал Узунов за комитетския човек в село Лескоец.

Тръгна не по главния път, а по тесни, едва забележими пътеки, които само местните познаваха добре. Те се виеха през редки горички и покрай ниви, все още тъмни и пусти. Всеки шум – изпукването на суха клонка под крака му, внезапното изпляскване на криле на подплашена птица – караше сърцето му да подскочи. Оглеждаше се непрекъснато, вслушваше се за тропот на копита или звън на оръжие – знаците за турски аскерски патрул. Знаеше, че ако го хванат, особено с писмото, го чака затвор в Битоля, а може би и по-лошо.

Слънцето тъкмо се показваше над хоризонта, оцветявайки небето в розово и златно, когато стигна до покрайнините на Лескоец. Селото още се пробуждаше. Дим се виеше от няколко комина, чуваше се мучене на добитък. Стефан забави крачка, оглеждайки се внимателно. Трябваше да намери воденицата на чичо Стоян – здрав, мълчалив мъж, известен с чепатия си характер, но и с непоколебимата си вярност към Организацията.