Разделената земя: Македонска Голгота - страница 2

Глава 2: Шепот в мрака

Тежките ботуши спряха точно пред портата. Чу се груб глас, който извика нещо на турски, последван от силен тропот по дървото. Димитър си пое дълбоко дъх, изправи рамене и отвори. Пред него стояха двама заптиета с накривени фесове и пушки през рамо, а зад тях – местният мюхтар (селски/квартален старейшина), дребен и уплашен човечец, който избягваше погледа на Димитър.

„Кайкамъмът заповяда обиск. Има донесение за скрити комити и оръжие“, изръмжа по-възрастният заптие, оглеждайки двора с подозрение. Без да чака покана, той бутна Димитър встрани и влезе, последван от другия.

Елена стоеше като вкаменена до вратата на къщата, стиснала ръцете на малката Райна, която се бе притиснала до нея с разширени от страх очи. Стефан застана до майка си, опитвайки се да изглежда спокоен, макар сърцето му да биеше лудо. Вестниците бяха под дюшека в неговата стая. Ако решаха да претърсват щателно…

Заптиетата влязоха в работилницата първо. Разхвърляха стружките, побутнаха с ботуши подредените дъски, надникнаха зад тезгяха. Димитър мълчаливо ги наблюдаваше, стиснал юмруци в джобовете на потурите си. Всеки удар на длетото му беше молитва за мир и свобода, но пред грубата сила на властта беше безпомощен.

„Какво е това?“, попита заптието, сочейки към почти завършената олтарна врата с изящна резба на лозница и гроздове.

„За църквата „Свети Климент“, отвърна Димитър тихо. „Поръчка.“

Заптието изсумтя презрително, сякаш самата мисъл за християнска църква го дразнеше, но не каза нищо повече.

После влязоха в къщата. Разровиха скромната покъщнина, отвориха сандъка с дрехи, надникнаха в гърнетата. Елена ги следваше с пребледняло лице, готова да отговаря на въпроси. Стигнаха до стаята на Стефан. Младият заптие побутна леглото. Погледна към навития на руло дюшек. Стефан затаи дъх. За миг му се стори, че всичко е загубено. Но заптието само прокара ръка под леглото, не намери нищо и се изправи. Може би бързаха, може би доносът не беше конкретен, а просто част от поредната акция за сплашване.

След около половин час, не открили нищо освен обичайния бит на едно християнско семейство, заптиетата се изнизаха така внезапно, както бяха дошли, оставяйки след себе си безпорядък и тежко усещане за унижение и страх. Мюхтарът промърмори някакво извинение и бързо изчезна.

Елена се свлече на миндеря и скри лице в ръцете си. Райна се разплака. Димитър прегърна дъщеря си и я погали по главата. „Мина, Райне, мина. Няма нищо.“ Но в очите му имаше гняв.

Стефан изчака няколко минути, после отиде в стаята си и внимателно извади смачканите вестници изпод дюшека. „Искра“, „Право“, „Реформи“ – гласовете на свободна България, четени тайно, предавани от ръка на ръка, подхранващи надеждата. Днес можеха да му костват свободата, дори живота.

„Трябва да бъдем по-внимателни“, каза Димитър вечерта, когато седяха около масата. Гласът му беше глух. „Тези обиски ще зачестяват. Доносници има навсякъде. И не само турците са проблем.“

Той разказа как му споделил търговец от Битоля, че гръцки андарти нападнали българско село в Костурско. Убили учителя и свещеника, изгорили няколко къщи. Уж търсели комити, но всъщност наказвали селяните, че не се отказват от Екзархията и българското училище.

„И сърбите не спят“, добави Стефан горчиво. „Вчера в чаршията се говореше, че техни чети са се появили в Поречието. Плащат на бедни хора да се пишат сърби, заплашват онези, които не искат.“