"Дискът!" възкликна той. "Мястото, където стоеше артефактът, който използвахме срещу демона! Той е бил ключ!"
В този момент един от панелите пред Алиса светна ярко в червено. Тя отскочи назад.
"Какво става?" попита Джейкъб, вдигайки отново оръжието си инстинктивно.
"Не знам! Активирах нещо… или по-скоро, системата регистрира нашето присъствие! Показва… предупреждение за неразрешен достъп!"
Бръмченето в залата се усили, преминавайки в нисък, заплашителен вой. Светлината от централния кристал започна да пулсира по-бързо, а по стените заиграха сенки.
"Мисля, че събудихме нещо повече от пазител," каза Майкъл напрегнато.
"Събудихме самата система."
В далечния край на залата една от стените започна да се плъзга безшумно, разкривайки нов, още по-тъмен коридор. От него не идваше светлина, а само усещане за огромна, празна студенина и… нещо друго. Нещо, което наблюдаваше.
"Елиас," прошепна Алиса, сочейки към панела. "Това не е просто аларма. Това е… повик. Системата изпраща сигнал. Някой… или нещо… идва."
Глава 4: Очите в мрака
Воят на системата изпълни огромната зала, отеквайки от млечнобелите стени и вибрирайки в костите им. Светлината от „Сърцето на Леда“ пулсираше неравномерно, хвърляйки танцуващи сенки, които придаваха на непознатите символи по панелите зловещ вид. Пред тях зееше новооткритият коридор – черен, безмълвен, сякаш поглъщащ самата светлина и надежда. Усещането, че са наблюдавани, се засили, превръщайки се в почти физически натиск.
"Какво направи, Алиса?" извика Джейкъб, вдигайки плазмения си пистолет и насочвайки го към тъмния отвор. Ръцете му бяха стабилни, но лицето му издаваше напрежение.
"Не знам точно!" отвърна Алиса, трескаво плъзгайки пръсти по светещия червено панел. "Изглежда, че достъпът до централния кристал е задействал протокол за сигурност от най-високо ниво. Сигналът… той не е просто локален. Излъчва се навън. Към… не мога да определя точно. Координатите са криптирани с нещо, което никога не съм виждала."
"Навън? Към кого?" намръщи се Елиас. Мисълта за тайните общества, които дишаха във врата им, го накара да потръпне. Дали те вече знаеха? Дали сигналът беше за тях?
"Не мога да бъда сигурен," прошепна Майкъл, очите му затворени, съсредоточен върху енергиите в залата. "Но това, което идва… не е човек. Не е и като ледения демон. То е… старо. Съзнателно. Част от самата структура."
Пулсирането на кристала се забави, но воят не спря. Вместо това, той се трансформира в нисък, резониращ тон, който сякаш проникваше директно в съзнанието им. От тъмния коридор се разнесе едва доловим звук – ритмично, плъзгащо се движение, което приближаваше. Не бяха стъпки, а нещо по-плавно, по-неестествено.
"Нещо идва," потвърди Джейкъб, напрягайки слух. "Не ми харесва това."
Елиас се огледа. Залата беше огромна, но нямаше къде да се скрият. Централният кристал пулсираше като гигантско, будно сърце, а контролните панели светеха като обвиняващи очи. Коридорът беше единственият друг изход, но да се втурнат в непознатия мрак, докато нещо ги преследва, изглеждаше като самоубийство.
"Майкъл, можеш ли да го спреш? Или поне да разбереш какво иска?" попита Елиас.
Майкъл отвори очи, в които се четеше смесица от страхопочитание и тревога. "Това не е нещо, което може да бъде 'спряно' с конвенционални средства, Елиас. То е… пазител на знанието. Може би страж. Трябва да покажем, че не сме заплаха, че сме… достойни."
