Читать онлайн Зохра - Звездна ескадрила «Омега»

Пролог

Прахът на звездите се виеше в безкрайните коридори на "Омега". Вълни от неразбираеми вибрации се носеха, ехо от някаква безкрайна, космическа симфония. Стотици очи – човешки и изкуствени, бдениеха над конзолите. В далечината, отвъд светлините на командния център, пулсираше необятният, тъмен космос, тайнствен и безкраен.

Намирайки се на хиляди светлинни години от Земята, екипажът на "Омега" се чувстваше заключен в това невидимо, космическо ехо. Сигналът, заловен от "Плеяди", се превръщаше в постоянно присъствие, носещо със себе си само загадки.

Старият астрофизик, професор Александър Ричард, седеше на своята позиция, загледан в безкрайните данни. Блестящите му очи, отразяващи светлините на мониторите, носеха отчаяние и упорита надежда. Беше прекарал безброй нощи в изучаване на сигнала, в опит да разгадае тайните му. Всеки бит данни, всяка сложна последователност, се оказваше безсмислена, само едно ехо, без конкретен източник.

В този момент, когато надеждата и отчаянието се бореха за господство, в командния център проникна нов сигнал. Това не бе просто ехо, а ясно и отчетливо послание. Но не на човешки език, а на код, който никога не е бил виждан. Това бе началото на нещо ново. Началото на търсене, което би променило завинаги човешкото разбиране за Вселената. Началото на търсенето на… ехото на безкрайността.

Глава 1: Сигналът от нищото

Вълната се разля по главния екран на командния център – неестествено чиста, почти математически перфектна крива сред статичния шум на дълбокия космос. Не приличаше на нищо познато – нито пулсар, нито квазар, нито агонизираща звезда. Беше прекалено подредена, прекалено… умишлена.

Д-р Ева Роуз се наведе напред, забравила за леката умора в очите си, които сега не отразяваха нищо друго освен хипнотичния танц на сигнала. Пръстите ѝ летяха над холографската конзола, изолирайки честотите, анализирайки модулацията с трескава съсредоточеност. Тихият, равномерен шум на системите за поддържане на живота на "Омега" и едва доловимото бръмчене на антигравитационните генератори бяха единственият фон на нейното поглъщащо мълчание.

– Статус, докторе? – Гласът на капитан Адам Корсаков проряза тишината. Той беше влязъл безшумно, стъпките му поглъщани от меката настилка на мостика. Застанал зад нея, със скръстени на гърдите ръце, той излъчваше спокойна власт, но в очите му се четеше обичайната доза прагматичен скептицизъм.

– Не е шум, Адам. Абсолютно не е шум – отвърна Ева, без да откъсва поглед от данните, които се изливаха пред нея. – Виж фазовата кохерентност. Последователностите… вградени са прости числа, хармонични съотношения, които надхвърлят всякаква вероятност за случаен природен феномен. Това… това е конструирано.

Адам присви очи към екрана. – Имаме каталози с екзотични излъчвания, Ева. Магнетари, сливащи се черни дупки… Вселената е пълна със странни звуци.

– Не и като този! – Тя рязко се обърна към него, а в очите ѝ гореше пламъкът на откривателя. – Модулацията се променя, адаптира се към нашите сканиращи честоти, сякаш… сякаш ни отговаря. И най-странното е източникът.

– Да? Къде ни водят сензорите този път? Някоя забравена мъглявина? Празно междузвездно пространство?

– Сириус – каза Ева тихо, почти благоговейно. – По-точно, системата на Сириус Б.

Адам повдигна вежда. – Сириус Б? Бялото джудже? Звезден остатък, Ева. Плътен, горещ, мъртъв. Без планети в обитаема зона, без условия за живот, какъвто го познаваме. С радиационни нива, които биха изпържили всичко. Какво би могло да излъчва оттам?

– Точно това е въпросът. Няма ясна точка на произход. Сигналът не идва от самото джудже, нито от някакъв хипотетичен обект в орбита около него. Нашите сензорни мрежи го засичат едновременно от множество точки в системата, но триангулацията се проваля. Сякаш… сякаш източникът не е локализиран в трите ни измерения. Сякаш е… разпръснат.

Настъпи тишина, нарушавана само от тиктакането на някой таймер на конзолата. Адам се вгледа в лицето на Ева – в нейната непоклатима увереност, в страстта, която я тласкаше към ръба на познатото. Той беше виждал този поглед и преди, когато тя преследваше теоретични частици или гравитационни аномалии. Но това беше различно. По-осезаемо. По-обезпокоително.

Той въздъхна едва доловимо. – Разпръснат сигнал от мъртва звездна система, който изглежда интелигентен. Звучи като твоите обичайни вторници, Ева.

Лека усмивка докосна устните ѝ, но очите ѝ останаха сериозни. – Този път е различно, Адам. Усещам го. Това е нещо, което не сме очаквали. Нещо… голямо.

Капитан Корсаков се замисли за миг, погледът му се плъзна по звездната карта, където Сириус светеше като ярък диамант. "Омега" беше построен за това – да изследва неизвестното, да търси отговори сред звездите. Рискът беше огромен, но потенциалната награда… тя беше неизмерима.

– Добре – каза той накрая, гласът му твърд и решителен. – Щом казваш, че там има нещо, ще отидем да го видим. Навигатор, начертайте курс към системата Сириус Б. Максимална скорост на хиперзадвижване след излизане от гравитационния кладенец на този сектор.

Светлините на мостика сякаш леко промениха нюанса си, докато системите на огромния кораб започваха да изчисляват сложните маневри за скока. Ева отново се обърна към екрана, към загадъчния сигнал, който пулсираше като сърцето на една непозната вселена.

Пътуването към Сириус Б започваше. Пътуване към бяло джудже, към разпръснат сигнал и към неизвестното, което ги очакваше там. Ехото от безкрайността, макар и все още неразпознато като такова, вече ги призоваваше.

Глава 2: Преход през воала

Хиперпространството не беше празнота, а вихър от не-цветове и изкривени геометрии, през които „Омега“ се носеше като сребриста стрела. Всяка фибра на масивния корпус вибрираше от неимоверните сили, огъващи самата тъкан на пространство-времето. За екипажа това беше рутина – дезориентиращо, но познато пътуване между звездите. Но този път въздухът в командния център беше наситен с различно напрежение. Целта не беше рутинно сканиране или доставка на припаси до някоя далечна колония. Летяха към загадка.

Седмици се превърнаха в месец по субективното време на борда, докато „Омега“ поглъщаше светлинните години, делящи ги от Сириус. Сигналът, макар и невъзможен за приемане в хиперпространството, беше записан, анализиран и обсъждан до безкрай. Ева Роуз и нейният научен екип работеха денонощно, проигравайки симулации, тествайки хипотези.

– Все още не мога да го обясня – призна тя една вечер по време на оперативка на мостика. Сенките под очите ѝ бяха станали по-дълбоки, но ентусиазмът ѝ не беше помръкнал. – Моделите са последователни, но се променят. Не хаотично, а сякаш… сякаш се развиват. Последната серия данни, която прихванахме точно преди скока, показва нарастваща сложност.

– Развиват се? Като жива структура? – попита лейтенант Джак Харпър, главният навигатор, с леко недоверие в гласа.

– Не мога да кажа „жива“, Джак – отвърна Ева. – Но определено показва характеристики, които не асоциираме с неживата материя или известни природни феномени. Адаптивност, нарастваща сложност… сякаш се учи.

Капитан Корсаков слушаше мълчаливо, пръстите му леко потропваха по подлакътника на командното кресло. – Учи се от какво, докторе? От нашите опити да го анализираме?

– Възможно е – кимна Ева. – Нашите сондиращи лъчи, опитите ни да го изолираме… може би взаимодействаме с него по начини, които не разбираме.

– Това повдига тревожни въпроси за безопасността – обади се командир Талия Иванова, първи офицер и тактически експерт, чието лице беше непроницаема маска. – Ако това нещо е способно да се „учи“ от нас, какво друго може да направи, когато се приближим?

– Затова ще бъдем предпазливи – отсече Адам. – При излизане от хиперпространството – пълна бойна готовност. Щитовете на максимум, енергийните оръжия заредени, но в режим на изчакване. Не искаме да провокираме нищо, но трябва да сме готови за всичко. Ева, твоят екип ще съсредоточи всички сензори върху източника… или по-скоро върху *областта* на източника. Искам всеки квантов флуктуаций, всяка гравитационна аномалия, всичко необичайно да бъде докладвано незабавно.

Предупредителните светлини за излизане от хиперпространството окъпаха мостика в кехлибарен отблясък. Познатото разтърсване премина през кораба, когато изкривеното пространство се изправи и звездите щракнаха обратно в познатите си позиции. Пред тях, на главния екран, изгря ослепителната гледка на двойната система Сириус. Сириус А, ярка и величествена бяло-синя звезда, доминираше пейзажа. А до нея, почти изгубено в блясъка ѝ, но все пак видимо за мощните сензори на „Омега“, беше бледото, призрачно сияние на Сириус Б – бялото джудже.

– Излизането от хиперпространството е успешно. Всички системи са в норма – докладва Харпър. – Намираме се на безопасно разстояние от гравитационния кладенец на Сириус Б.

– Сензори? – попита Адам, вперил поглед в мъртвата звезда.

– Засичаме го, капитане! – Гласът на Ева беше трескав от вълнение. – По-силен е от всякога! И… о, богове…

– Какво има, Ева? Докладвай!

– Сигналът… той не е само разпръснат. Той… той *формира* нещо. Данните от сензорите… те не показват материя, поне не в познатия ни смисъл. Показват… структура. Огромна енергийна структура, която обгръща цялото бяло джудже като… като воал. И пулсира в синхрон със сигнала.

На екрана се появи сложна холографска проекция – мрежа от преплетени енергийни линии, пулсиращи със собствена светлина около мъртвата звезда. Не беше планета, не беше кораб, не беше нищо познато. Беше нещо съвсем друго.

– Това ли е източникът? – прошепна Адам, неспособен да откъсне поглед от неземната гледка.

– Не мисля, че е *източникът*, капитане – отвърна Ева, гласът ѝ изпълнен със страхопочитание. – Мисля, че това е… *резонаторът*. Нещо улавя и усилва сигнала, придава му форма тук, в нашата реалност. Но оригиналният сигнал… той идва от… от другаде.

Тишината на мостика беше нарушена само от тихото пулсиране на енергийната структура на екрана и равномерното бръмчене на кораба. Екипажът на „Омега“ беше пристигнал. Бяха намерили не извънземна цивилизация, а нещо далеч по-странно – ефирна, енергийна структура, резонираща със сигнал, чийто истински произход оставаше забулен в мистерия. Бяха преминали през воала и сега стояха на прага на нещо непознато и потенциално опасно. Търсенето едва започваше.

Глава 3: Същността на сигнала

Дни наред „Омега“ обикаляше около призрачната енергийна структура, която обгръщаше Сириус Б. Корабът поддържаше безопасна дистанция, а сензорите му работеха на пълна мощност, поглъщайки терабайти данни всяка секунда. На мостика цареше атмосфера на съсредоточено недоумение. Холографската проекция на структурата доминираше главния екран – ефирна, постоянно променяща се мрежа от светлина и енергия, която сякаш дишаше в синхрон с непознатия сигнал.

– Гравитационните показания са… невъзможни – докладва лейтенант Харпър, поклащайки глава пред своята конзола. – Структурата няма маса в традиционния смисъл, но изкривява локалното пространство-време по начин, който не отговаря на нито един познат модел. Сякаш законите на физиката тук са… гъвкави.

– Електромагнитният спектър е също толкова объркващ – добави един от научните офицери от поста си. – Има пикове и спадове на честоти, които би трябвало да се неутрализират взаимно, но съществуват едновременно. И всичко това пулсира в ритъма на сигнала.