– Сигналът, който преследвахме… той не е гласът на извънземна цивилизация. Той е ехо. Ехо от нещо безкрайно. Самата същност на сигнала е… безкрайността.
На мостика на „Омега“, под бледото сияние на мъртвата звезда Сириус Б и обгърнати от пулсиращата енергийна структура, екипажът стоеше на прага на откритие, което надхвърляше всичко, за което бяха подготвени. Те не бяха намерили извънземни. Бяха се докоснали до пулса на самата Вселена.
Глава 4: Ехото на безкрайността
Думите на Ева увиснаха в тишината на командния център, тежки и изпълнени със смисъл, който едва започваше да прониква в съзнанието на присъстващите. "Ехо от нещо безкрайно." Това не беше откритието, което очакваха. Не бяха кораби, градове или странни форми на живот. Беше нещо далеч по-фундаментално, по-всеобхватно.
Холографското изображение на пулсиращата енергийна структура около Сириус Б сякаш придоби нов смисъл. Вече не беше просто загадъчен феномен, а прозорец към самата основа на реалността, видимият отпечатък на нечуваема космическа музика.
Адам Корсаков пръв наруши мълчанието. Той бавно се отпусна обратно в командното си кресло, погледът му все още прикован към екрана, но изражението му беше променено – скептицизмът беше отстъпил място на дълбоко замисляне.
– Значи… не сме сами във Вселената – промълви той, но по начин, който никой не беше очаквал. – Само че „другите“ не са това, което търсехме.
– Не е „други“, капитане – поправи го внимателно Ева. – Поне не в смисъл на съзнателен интелект, който изпраща съобщения. Това е… като да откриеш, че въздухът, който дишаш, всъщност вибрира с фина, скрита мелодия, която винаги е била там. Ние просто намерихме мястото, където тази вибрация става достатъчно силна, за да я „чуем“ чрез тази структура.
– Но какво е структурата тогава? – попита командир Иванова, нейният тактически ум веднага търсеше обяснение и потенциална заплаха. – Природно образувание? Нещо изкуствено, създадено да усилва това… ехо?
– Това е следващият голям въпрос – призна Ева. – Анализът на „Архимед“ показва невероятна сложност и стабилност, която трудно може да се обясни с чисто природни процеси около бяло джудже. Има елементи, които напомнят за самоорганизиращи се системи, но на енергийно, а не на материално ниво. Дали е артефакт от отдавна изчезнала цивилизация, достигнала невъобразимо технологично ниво? Или е естествен феномен, толкова рядък и странен, че просто надхвърля сегашното ни разбиране? Не мога да кажа със сигурност.
Лейтенант Харпър се обади от навигационната конзола, гласът му изпълнен с благоговение: – Да се докоснеш до основния тон на Вселената… Това променя всичко. Всички наши модели, цялата ни космология…
– Точно така – кимна Адам. Лицето му беше придобило обичайната си решителност, но сега в нея имаше и сянка на страхопочитание. – И точно затова не можем да останем тук безкрайно. Това откритие е твърде голямо, твърде… епохално. Трябва да се върнем.
– Да се върнем? – Ева го погледна изненадано. – Но има още толкова много да учим тук! За структурата, за самата природа на това ехо…
– Знам, Ева. И повярвай ми, всяка научна фибра в мен крещи да останем. Но помисли за мащаба. Това не е просто сигнал, това е фундаментално откритие за природата на съществуването. Човечеството трябва да знае. Научната общност трябва да преосмисли всичко в светлината на това. И нека не забравяме – продължи той, поглеждайки към Иванова, – все още не знаем какво точно представлява тази структура и дали има някакви дългосрочни ефекти от близостта до нея или до самото ехо. Рискът да останем тук за неопределено време е твърде голям, когато вече държим в ръцете си най-важното откритие в историята.
