Настъпи мълчание, докато всички осмисляха думите на капитана. Той беше прав. Тръгнали бяха да търсят извънземни цивилизации, да отговорят на въпроса "Сами ли сме?". Вместо това бяха намерили отговор на много по-дълбок въпрос – каква е фундаменталната природа на самата Вселена.
Ева въздъхна, борейки се с разочарованието на учения, който трябва да напусне лабораторията си точно в момента на най-големия пробив. Но разбра логиката на Адам.
– Добре, капитане – каза тя тихо. – Ще съберем всички данни, ще направим последни сканирания на структурата и ще подготвим пълен доклад. Но се надявам, че ще се върнем.
– Ще се върнем – обеща Адам. – Но първо, трябва да споделим това със Земята. Трябва да осмислим какво означава да си част от вселена, която не просто съществува, а… резонира.
Той се изправи. – Навигатор, започнете изчисления за обратен курс към Сол. Командир Иванова, подгответе кораба за хиперпространствен скок. Научен екип, имате 12 стандартни часа да архивирате всички данни от последните сканирания.
Заповедите бяха ясни, рутинни, но този път носеха тежестта на променена реалност. Докато "Омега" бавно започваше да се отдалечава от сияещия воал около Сириус Б, екипажът гледаше към екрана не просто с любопитство, а с новопридобито страхопочитание. Те не носеха със себе си доказателство за извънземен живот, а нещо много по-дълбоко – знанието, че са чули шепота на безкрайността, ехото на сътворението, отекващо в тъмнината между звездите. Пътуването към дома започваше, но те вече не бяха същите. Вселената никога повече нямаше да изглежда по същия начин.
Глава 5: Отпечатъкът на безкрайността
Обратният път през хиперпространството беше различен. Предишната трескава възбуда от преследването на неизвестното беше заменена от тиха, почти благоговейна интроспекция. Коридорите на „Омега“ бяха по-тихи, разговорите в столовата – по-задълбочени. Екипажът, всеки по свой начин, обработваше невъобразимото откритие. Те бяха надникнали зад завесата на познатата реалност и бяха видели не извънземни очи, а фундаменталния пулс на космоса.
Ева Роуз прекарваше часове, взирайки се в архивираните данни от енергийната структура и ехото, но вече не с погледа на учен, търсещ само обяснение, а с този на философ, съзерцаващ безкрайността. Дори прагматичният капитан Адам Корсаков често биваше заварван да гледа през панорамните илюминатори към размазаните цветове на хиперпространството, сякаш опитвайки се да долови онази тиха вибрация, която сега знаеше, че пронизва всичко. Те носеха със себе си не просто научни данни, а дълбок, неизличим отпечатък върху собственото си разбиране за съществуването.
Когато „Омега“ най-сетне излезе от хиперпространството в покрайнините на родната Слънчева система, познатата гледка на бледожълтото Слънце и далечните искрици на планетите предизвика смесица от облекчение и нарастващо напрежение. Бяха у дома, но носеха новина, която щеше да промени този дом завинаги.
Предаването на доклада беше строго контролиран процес, осъществен директно до Върховното научно командване и Обединеното правителство на Земята. Последвалата реакция беше точно такава, каквато Адам беше предвидил – първоначално недоверие, последвано от изумление, което бързо прерасна в трескава дейност.
Новината не можеше да бъде удържана дълго. Когато резюме на откритието беше оповестено публично, то разтърси човечеството до основи. Научните институти по целия свят изпаднаха в хаос – теории трябваше да бъдат пренаписвани, космологични модели – преразглеждани. Философи и теолози започнаха разгорещени дебати за значението на вселена, която не е просто празна сцена, а активно резонираща същност. Някои видяха в „Ехото на безкрайността“ доказателство за божественото, други – за непознати физични закони, трети – просто потвърждение за безкрайната странност на космоса.
