На мостика на „Омега“ отново цареше познатото напрежение, но този път то беше смесено с нетърпението на учени, които се връщат към недовършен експеримент с нови инструменти. Ева Роуз координираше разгръщането на сондите от научната си станция, очите ѝ следяха потоците данни, които вече започваха да прииждат.
– Сонди „Алфа“ до „Делта“ са на позиция в екваториалната равнина на структурата – докладва тя, гласът ѝ спокоен, но с осезаема нотка на вълнение. – „Епсилон“ до „Йота“ заемат полярни орбити. Последните три, „Капа“, „Ламбда“ и „Мю“, ще извършат по-близки, динамични прелитания, за да измерят градиентите.
– Какви са първоначалните показания, докторе? – попита Адам от командното си кресло. Той наблюдаваше холографската проекция, където дванадесет малки светлинки заемаха позиции около огромния, пулсиращ воал на енергийната структура.
– Потвърждават се, капитане. Флуктуациите са реални. – Ева увеличи част от визуализацията, показваща сложни, преливащи се шарки от енергия, които протичаха през основната мрежа на структурата като фини подводни течения. – И са дори по-сложни, отколкото предполагахме. Не са просто случайни вариации или хармоници на основното Ехо. Имат собствена, почти фрактална геометрия. Повтарящи се мотиви на различни мащаби.
– „Кеплер“ потвърждава. Нашите спектрометри засичат субхармонични резонанси, които не могат да бъдат обяснени само с взаимодействието с бялото джудже – обади се по интеркома капитан Лорънс от другия кораб. – Сякаш структурата… „настройва“ Ехото, филтрира го, модулира го по някакъв начин.
– Но с каква цел? – промърмори Адам по-скоро на себе си.
Последваха часове на интензивно събиране на данни. Сондите „Резонанс“ изпращаха непрекъснат поток информация, разкривайки все по-удивителна картина. Флуктуациите не бяха статични; те се движеха, взаимодействаха си, сливаха се и се разделяха в сложен, безмълвен танц. Изглеждаше почти органично, но на мащаб и ниво, които караха биологичните аналогии да изглеждат неадекватни.
– Има реакция на нашето присъствие – отбеляза Ева след известно време, посочвайки специфичен модел на екрана. – Вижте тук. Когато сонда „Ламбда“ активира своя гравиметричен скенер близо до този енергиен възел, флуктуациите около него се усилиха и промениха модела си за няколко секунди, преди да се върнат към нормалното.
– Предпазливо, докторе – предупреди Адам. – Последното, което искаме, е да провокираме нещо, което не разбираме.
– Разбира се, капитане. Но това е важно. Показва, че структурата не е просто пасивен фон. Тя усеща и реагира, макар и фино. Предлагам да инструктираме сонда „Ламбда“ да излъчи слаб, фокусиран тахионен импулс към същия възел. Ще наблюдаваме реакцията на флуктуациите в целия спектър.
Адам се поколеба за миг. Тахионните импулси бяха стандартен инструмент за сондиране на субпространствени аномалии, но прилагането им към нещо толкова непознато носеше риск. Той погледна към Ева, видя увереността и пресметнатия риск в очите ѝ.
– Добре – съгласи се той. – Но много слаб импулс. И целият кораб в повишена готовност. Командир Иванова, щитовете на 75%.
Заповедта беше предадена на сонда „Ламбда“. На главния екран всички наблюдаваха как малката светлинка, представляваща сондата, се приближава до един от по-ярките възли в холографската мрежа. За миг не се случи нищо.
После, почти неусетно, флуктуациите около възела започнаха да пулсират по-бързо. Цветът им се промени от обичайното ефирно синьо към наситено виолетово. Пулсацията се разпространи навън като вълничка по повърхността на езеро, засягайки съседните възли.
