Ева Роуз беше в своя елемент, макар и изправен пред най-голямото предизвикателство в кариерата си. Тя и екипът ѝ бяха изпробвали всичко. Бяха излъчили към структурата прости математически последователности, светлинни импулси, дори фрагменти от музика. Реакцията беше мигновена, но неразбираема. Структурата отговаряше, но не с комуникация, а с промяна. Цветовете ѝ се променяха в сложни, хипнотични шарки, пулсациите ставаха по-сложни, локалните гравитационни изкривявания се усилваха и затихваха в отговор на техните опити за контакт.
– Не ни говори – каза Ева на Адам, докато двамата наблюдаваха поредния неуспешен опит за установяване на диалог. – По-скоро… резонира с нас. Като камертон, който затрептява, когато чуе правилната нота, но тази „мелодия“ е извън нашето разбиране.
– Значи не е комуникационна мрежа? Не е защитно поле? Какво е тогава? – попита Адам, прагматизмът му се бореше с нарастващото усещане за нещо дълбоко и необикновено.
– Не знам. Но стандартните анализи не работят. Трябва да погледнем по-дълбоко. – Очите на Ева блеснаха. – Ще използвам „Архимед“.
„Архимед“ беше името на квантовия компютър на „Омега“ – машина с почти невъобразима изчислителна мощ, способна да обработва информация на субатомно ниво и да симулира сложни квантови взаимодействия. Беше инструмент от последна инстанция, изискващ огромна енергия и прецизен контрол.
Часове наред Ева работи с „Архимед“, потапяйки се в данните, заобикаляйки стандартните протоколи и карайки компютъра да анализира не само сигнала и структурата, но и взаимодействието им с фундаменталната тъкан на самата реалност около Сириус Б – квантовата пяна, фоновия шум на Вселената. Търсеше не съобщение, а контекст.
И тогава, сред океана от данни, тя го видя. Прозрението дойде не като ясен отговор, а като внезапно осъзнаване на погрешния въпрос. Те търсеха *източник*, търсеха *разум*, който изпраща съобщение. Но грешаха.
– Адам… – Гласът ѝ беше тих, почти шепот, но в него имаше такава интензивност, че капитанът веднага се обърна към нея. Тя стоеше пред холографската конзола на „Архимед“, която показваше не сигнала или структурата, а сложна визуализация на самото пространство-време около бялото джудже. – Мисля, че разбрах.
– Какво, Ева? Откри ли кой или какво го изпраща?
Тя поклати глава бавно, погледът ѝ все още вперен в данните. – Никой не го *изпраща*, Адам. Не и в смисъла, в който си мислим. Сигналът… той не е съобщение. Той е… проявление.
– Проявление на какво?
– На самата Вселена. На нещо фундаментално. – Тя посочи към сложните модели на екрана. – Тази структура около Сириус Б… тя не генерира сигнала. Тя действа като гигантска антена, като… като космически резонатор. Тя улавя и усилва нещо, което винаги е било там, но е твърде слабо, твърде… базово, за да го засечем директно. Нещо като фоновия шум на сътворението.
Адам се вгледа в нея, после в екрана, опитвайки се да проумее мащаба на думите ѝ. – Фоновия шум? Като реликтовото излъчване?
– Много по-дълбоко от това. Не просто остатък от Големия взрив. Това е… сякаш самата тъкан на пространство-времето вибрира. Сякаш Вселената има свой собствен основен тон, своя собствена безкрайна симфония. И тази структура, по някаква причина, резонира с нея точно тук, правейки я „чуваема“ за нашите инструменти под формата на този сигнал.
Тя се обърна към него, а в очите ѝ се смесваха страхопочитание и интелектуална възбуда.
