* * *
На станцията усилено се готвеха за първия контакт. Вече бяха разяснили на Августин, че ще свързва двете страни, както е гледал по телевизията. Той разбра, че трябва да задава въпроси насам и натам, какви точно не му стана ясно. Чувстваше се не само гангстерски отвлечен, но и измамен. В разказите и филмите, които обичаше, всичко е очевидно: среща от пети вид: 1, 2, 3, 4, 5…..; 2+3=5; числото 3,14; знаци за миролюбивост и подобни споделяния на интелигентност. Тези карат направо: „Хайде да си говорим“! То с комшията вече трудно се говори, та с някакви дошли кой знае от къде… Нямаше как, друг водеше играта. Иначе Августин умираше от шубе как ще я реди. На прелеза знаеше и последния електрически ключ, и последната лампа, тук – нищо. Бяха му казали, че ще го гледат по цялата земя, което го приключи окончателно. Макар и не-съвсем вярващ вече се питаше: „Защо мен, Господи?“
Отново стана двайсет часà по Гринуич, хората си следяха рекламите, новините, сериалите, аналитичните форми, музикалните клипове и предаванията за възрастни. Само дузина канали включиха сигнала отгоре и пред зрителите избликна образът на Августин. Тези, които разбираха какво говори, бяха малцина в световен мащаб. Останалите гледаха зашеметено студиото в станцията на извънземните и човека насред него. Студиото тънеше в безброй бледи разцветки и нюанси, а стените му неспирно се гънеха на ситно, като развявани от вятъра байраци. С това бе участвал в концепцията Внушаващият доброта, който по своите науки вярваше, че така се постига взаимно доверие и интимност. След време разбра, че тази му професионална информация е грешна, а цветовете и гъненето на стените постигат психологически ефект на концентрация пред скок в ледена вода. Августин гледаше като изгубено на претъпкана пазар дете и по всичко личеше, че аха и ще проговори. В студиото на чуждоземната станция той седеше на специално изчислен за него неудобен и грозен стол. Отсреща вдясно на екран виждаше телевизора в кварталната кръчма и своя образ, както и още десетина картинки от други приемници по света с лика му. Това стимулиращо, но загрижено го подсещаше, че е късно да избяга. Отляво пък светеше скрит за камерата екран, на който пишеше как да почне. Първата дума отново се оказа „тъкмо“. Мъжът знаеше от занаята си, че ако сам не провери и направи всичко, локомотивът ще тресне някоя кола, а нерядко и обратното, тоест – колата-влака. Преглътна на сухо, изкашля се нервно и великото запознанство започна:
– Драги зрители!
Началото го окуражи.
– Аз съм Августин Домашевски от България. Мездра. Винаги съм обичал научната фантастика и разказите за извънземни. Ето, че мечтата ми да се срещна с тях се сбъдна.
Не очакваше това от себе си. Проговори – и то без големи глупости, може би. Знаеше, че сред близки и познати е приказлив и майтапчия, но пред началници или много народ хич не го бива. Мразеше изненадите и гласът му се спъваше пред тях, но тук май вече нямаше изненада. Три седмици домакините му разясняваха какво ли не, съчетано с вдъхване на доброта.
– Сбъдна се. Извънземните са от цивилизацията Върховните… – на скрития екран с огромни букви изписаха „Абсолютните“. – Абсолютните, извинявайте. Те живеят на триста осемдесет и пет хиляди светлинни години от нас. Искат да се опознаем. Аз ще ги свързвам със земните хора, но те засега не искат да се показват. Ще разказват за своите планети. Има ли въпроси?
